Детство мое
(Преразказ за истината зад един творец)
За разлика от предишните ми статии, след дългата пауза реших новата ми публикация да е на една много интересна и обширна тема с огромна стойност, без да поясняваме дали с положителен или негативен отенък за всеки един от нас. Става въпрос за детството и, по-конкретно, моето и това колко ми е повлияло на усещането за стил.
Истината е, че съм благодарен да попадна в едно поколение, в което смартфоните навлязоха сравнително късно и съм благодарен че на пет не съм имал таблет, защото чак сега оценявам как всички занимателни дейности, които моето семейство ми е дало, са развили много повече вътрешния ми свят.
Едната ми баба (Малинка), която по един или друг начин ме запали за модата , беше от типа хора, които могат да направят всичко с ръцете си, но и обожаваше изкуството. Когато бях с нея, не ми трябваха играчки, за да се забавлявам. С нея по цял ден рисувахме, правихме печати от картофи, или картини с есенни листа, докато слушахме музика. За нея нямаше дреха, която да не може да се преправи по неин вкус или да декорира дома си с нови и красиви възглавнички, които тя сама изработваше.
За нея беше много по-смислено да ме заведе на концерт или да отидем на изложба, отколкото да ме засипва с безсмислени играчки. Спомням си как обичах да разглеждам с нея списания "Burda", както и всякакви списания свързани с мода. Тя винаги ме е подтиквала към изкуството, но ,според мен, някъде дълбоко в себе си, е знаела, че това е моят път. Имах една играчка, която стоеше там и е била на майка ми, а именно една малка шевна машинка, която до ден днешен държа на много специално място в дома си; тя ми носи увереност и любов. Винаги, когато баба ми заставаше да шие на нейната машина, аз обичах да заставам с моята малка розова машинка и да шием заедно.
Другата ми баба (Радка) също беше много сръчна, но тя беше по-сериозна. Тя също шиеше, но нейният уникален талант беше да прави дантелени покривки. До ден днешен имам такива от нея вкъщи. Всяка е направена със свой уникален мотив. Тя много обичаше да ни води със сестра ми на детските площадки да си играем, но винаги преди да излезем се стараеше да изглеждаме добре и винаги ни учеше че трябва да изглеждаме добре, дрехите ни да се спретнати, косата сресана, до ден днешен не излизам от вкъщи, дори само за да изхвърля боклука, без да се оправя и да изглеждам чудесно. От нея се научих да поддържам нещата си, винаги ме караше да прибирам всичко, но го правеше така спокойно, че някак си никога не го усетих като нещо „лошо“. Тя ме научи да не се примирявам с хаоса и че ако покрай мен е хаос, и аз ще се превърна в такъв.
Още на пет години започнах да рисувам модни скици, но тогава не ги наричах така. Сестра ми, която е почти седем години по-голяма от мен, обичаше да рисува принцеси, а аз винаги исках да рисувам каквото тя рисува и да е толкова хубаво, колкото нейното. В действителност, аз не правих никакви принцеси, рисувах дрехи с леко ретро визия, които според мен асоциирах със списанията. Най-вече си спомням една, от която баба ми силно се впечатли и показа на една своя приятелка художничка . Тя каза, че имам страхотно усещане за цвят и до скоро този спомен беше избледнял в главата ми, но майка ми го припомни. Всъщност, самата скица представляваше жена с абстрактно, в стил Пикасо, лице с къса права рокля с геометричен принт на абстрактен геометричен фон. Спомням си я много ясно, сякаш беше вчера. Въобще на приличаше на принцеса, по-скоро на ретро модел от 60-те.
Майка ми и баща също имат уникален стил и те също ми помогнаха да развия своето усещане за облекло, нищо че не винаги сме били на едно мнение. Когато бях малък, майка ми беше стейшън мениджър на летище София и винаги беше облечена с много интересни костюми, които бяха различни всеки сезон. Спомням си, че имаше цикламен, зелен, тъмно син и винаги бяха придружени с красиви шалчета. Това има доста общо с последната ми колекция, ако направи впечатление, а за тези който не я знаят може да я видите в секция About, “Fashion Flight”.
Баща ми пък винаги е бил любител на ризите, но не на онези скучните. Напротив, той винаги е имал страст към интересните кройки и смелите цветове. Даже имам негови ризи от преди години, които обожавам и имат специално място в гардероба ми. Общо взето, не мога да се оплача от липса на мода в детството ми .
Тази статия отдавна се върти в главата ми, но ми беше много трудно да я започна. Колкото и да са мили тези спомени, за жалост, и двете ми баби вече не са сред нас и всеки ред от тази статия носи в мен много силни емоции, но точно на рожденият ден на едната ми баба реших да започна, защото не искам да бъдат забравени.
Като заключение от това кратко житейско излияние, забелязвам една много негативна тенденция в поколенията близки около моето, а именно да се срамуват от семейството си, да не комуникират с тях, освен ако не е неизбежно, да не прекарват време с тях. Вместо това инвестират времето си с бързо ликвидни връзки, фалшиви приятелства и твърде късно осъзнават че тези хора няма да са винаги с тях. Затова искам да се обърна към всички, колкото и трудни да са семейните ви отношения, семейството винаги ще бъде едно и колкото да е трудно понякога, те винаги ще ви подадат ръка. Казвайте им, че ги обичате, търсете ги по телефона, оставете така наречения си социален живот в петък вечер и отидете на вечеря с тях.
Посвещавам тази статия на семейството си и искам да им кажа :
Обичам ви!
П.П. Така и не се научих да рисувам принцеси.